етимология

Silly-cone?

Remember the Bear

Remember the bear
Even when he is not here
His temper is bad
His manners – severe
He might be confused
And ‘animal’ scared

But when he is loving
He is full of care
Remember the bear
When humans are threat’ning
his female
He might get very angry
- they must be aware
Those people – mocking and scaring
And chasing the bear

Генерал Зима

Препуска -
на вятъра във бурните талази
С мундир от мокър сняг,
на раменете -
от скреж платинени  лампази;

Комините –
със тръбен вой зоват,
по улиците
хората да се строят;

Кепенците –фелдфебели,
със скърцащ ропот
ни вкарват в ритъм за насрещен марш
приветствие за генерала
- тежък тропот
на зимните ботуши;

Praha Zoo

лятото на 2008

Там на платото живеят
Зверове ужасни
Там на платото вилнеят
Тигри най-опасни
Във блатата тежко плуват
Крокодили диви
И туристите примамват със очи красиви.

Пространството на абсолютната власт

Пътни бележки от Букурещ

Абсолютният властелин стои над множеството и по свой начин – сред множеството. Никога сам, той е изключително самотен. С поглед зареян отвъд морето от човешки глави и сякаш на креслото в празната си стая, където слуша музика. Тежка ли е тази самота? Не, защото е доброволно избрано уединение. Уединение, самодостатъчност, съсредоточаване върху себе си – ето възможното състояние на абсолютната власт. Тя мисли и дружи с отвъдното, не изпитва страх от смъртта – напротив, живее с нея.

Смъртта не е само инструмент на ужаса, терора – terror и властта. Смъртта е другар в живота, друга философия. Не всички ще имат шанса да живеят, но всички ще умрат. Философията на живота е в постоянен подсъзнателен страх от смъртта. Философията на смъртта съществува в олимпийско спокойствие – животът е път към смъртта, към отвъдното и съдния ден, денят в който избликналата от Океана хаотична материя ще се върне към покоя и безмълвието на елементите.

Смъртта задава пространството на абсолютната власт. Графично то заема пиедестала над множеството, трибуната на мавзолея или революционния трибунал. Погледът от това място не е към хората, към ежедневието и житейската суета. Той е тържествен и празничен, рее се към отвъдното, към света на смъртта. Близо до, но над тълпата. Долу, в утробата на мавзолея е символът на вечната, всепобеждаваща смърт – мумията. Мумията е ужасяваща и с тоя ужас лекува страха от смъртта. Когато няма мавзолей има църква. В нея са положени нетленни мощи на мъртъвци, връзка с отвъдното.

Трибуната и безкраят, морето от глави хоризонтът – чрез тях абсолютната власт може да медитира, да се самовглъбява и забавлява в това сладострастно съществуване. Архитектурата повтаря същите измерения. Необятни проспекти, огромни сгради с монотонни елементи. Тук човекът може и да се чувства малък, но в тях абсолютният властник създава храм на молитвата си. Просторът примамва погледа и го отвлича към вечността, от другата страна на добро и зло, там където успоредните прави се пресичат. Точка и фокус на вниманието върху себе си, върху собственото преживяване. От Гиза през римския Колизей и Китайската стена до улиците на чаушесковия Букурещ, простанството се организира в декор за мисълта на един човек, в параклис на неговата медитация. Сънят на един ражда кошмарите на милиони.

Сетивност на плуването

в описание на аматьор; психофизиологичен експеримент 1995-2007
6 400 000 метра

Горе и долу. Стави. В морето започвам да трансформирам страха от високо. Когато лежа на плажа и гледам небето, имам чувството, че ще падна в него. Навътре, там където отдолу има десет метра, се гмуркам, искам да падна но не мога. Водата ме изстрелва, падам нагоре. Превръщам се в космонавт, летя в безтегловност. Тежа 90 килограма, висок съм 190 см., тромав с масивни кости. Ставам лек акробат. Когато обръщам, салтото в края на басейна е удоволствие. Тичах. По Витоша, на стадион Академик, Борисовата градина: 6000 – 10 000 м.(по-рядко) Анестезирах болките в ставите с молитви към залязващото слънце – Sol Invictus, Финалгон и ластични бинтове. Водата ми даде възможност за движение с покой на ставите.

Въздух. Когато плувам отварям белия дроб, склонен към алергична астма. Сменям с нов постоянно запушения от сенна хрема Нос (понякога чета Гогол). Както и при тичането, трябва да преодолееш кризата на първия километър. След два и половина няма проблем да стигнеш пет. Това е плуване на повърхността. Плуването под вода, без въздухя е съвсем различно. Спорт и стил – „апное”. Съпротивлението отдолу е друго. „Никога не опитвайте в къщи”. Жак Майол и Енцо Молинари са най-великите шампиони във free diving-а. Робърт Крофт имал феноменален бял дроб, обект на съчинения тип Pulmonary and circulatory adjustments determining the limits of depths in breathhold diving. (Science, 162(857), 1020-3)

Минавал съм около 35 метра – дължина и половина – под вода. Не е много. На 25-я метър започваш да виждаш различни неща, направо си е страшно, че може да ти хареса и да останеш завинаги там. В „Голямото синьо” Енцо слезе на 90 метра и не се върна. Аз изобщо не мога да се гмуркам.

Вероятно като коктейл от ускорено дишане, резки промени в пулса и сърдечната функция на края на тренировката изпадаш в нирвана. Отделяш душа от тяло – кесаревото кесарю, божието – Богу.

Да усетиш водата – стиловете. Отначало човек е доста дървен. Плуването не е фитнес. След време започнах да го усещам – напрежение и леност. Два-три месеца ходих в БСФС и наблюдавах професионалистите. Ако геният може да бъде дефиниран с работата на нервната си система, тези хора са гениални с властта над движението. Няколко секунди от финала на Inge de Bruijn на 100 м. бътерфлай в Сидни.

Плавници, педълси и дъски. Drill – инквизиция на освобождението. Наблюдавах момиче, което си връзваше ръцете и правеше упражнения. Отстрани изглежда мъчително, но тя беше много добра.

Водата. Двама патоанатоми от университета в Упсала ми разказваха истории за еволюцията. Смачкаха лист хартия, който от двуизмерна плоскост придоби три измерения. Простите животни се нагъвали, образували кухини и се превръщали в нещо друго. Гадините, които плували из океана, затворили океана в себе си и излезли на сушата. Нищо не разбирам от тези неща. Най-вероятно не съм схванал за какво ми говореха. Единият от патоанатомите вече живее в Малага и пуши цигари с откъснат филтър.

януари 2008

Площадът

Под кръстовете златни -

зелени медни ламарини

покрили са града.
С тръбата медна свири зима -
строява сините гардемарини

на градския площад.

Отекват под краката им паветата оловни.
Над пудела си адмиралът спи и кима
и стреснат е, когато бият кръгъл час

камбаните църковни.

Прага – ноември 2007 г. А ето и малко снимки от там: http://nikyan5.hollosite.com/PrahaHTML/

Бистрица

(поздрав за Данчо, с когото много съм спорил и в много съм бил съгласен)

Блажени са тези, които имат своята Бистрица. Страната на детството, където са били безгранично щастливи. Където са се ровили в земята, имали са куче, тичали са по окосените ливади и са трили до болка очите си, подпухнали от сенна хрема. Оная страна, за която водех битка с пълчища врагове и ги побеждавах с върбова пръчка в ръка. Там, в полите на планината, намирах непознати животни (нелека бе съдбата им). Бродех по пустите ниви, криех се в изоставени градини и си говорех с тръните, които извисяваха ръст над главата ми. В горите на тая страна се спотайваше мечка, която трябваше да бъде уловена, в недрата й лежаха съкровища, които трябваше да бъдат намерени. Там работеше фурна и в нея печаха най-вкусния хляб, опитван някога от човек, а сладоледът се продаваше в пластмасови буренца. Какво повече бе нужно, освен някой отмъкнат домат или прясно яйце от топлия полог на кокошките?

Тогава бях строител, воин и селянин. Какво липсваше на тая съвършена вселена? Трябваше ли всичко да се промени?

Откраднаха я – в училище, на улицата, в големия град. Прелъстиха ни. Мамицата им!

А когато се върнахме бе късно – комсомолците бяха нацвъкали каменните си мавзолеи навсякъде, бяха задръстили ливадите с бокуци, миеха джиповете си в реката и огласяха нощта с чалга. Застреляха мечката и окачиха главата й в хола. Съкровищата изровиха за частните си колекции – станаха професори по антична история и директори на музеи.

Как си мечтая да имаме силата и волята на онези години и с дървените си мечове да им отсечем главите! – така поне ще е по-болезнено…

Снимки от Бистрица, каквато беше и каквато е, можете да видите на: http://k.1asphost.com/kroki/Publish/Bistrica/bistrica.html

Бехемот

Я поэт! – читайте чиновники!
“БЕГЕМОТ”
Бутерброд – бегемот
съел
Я
Дорога моЯ
у-то-ми-тель-на-Я
вот
поэтому
у менЯ
в кармане
- всегда лежит,
спокойно спит
толстый,
жирный,
вкусный
бегемот
- бутерброд
вот:

(някъде през лятото на 2002-ра)

Когато се присъних на Сталин

В дълбоката нощ, в ранното утро на сив ноемврийски ден на 1949-та, Йосиф Сталин спеше неспокойния сън на професионален революционер, очакващ нежелана пенсия и сънуваше:
Мен

Отидох там, и аз не знам къде и как – и аз не знам. На дачата в Горки, където той лежеше на кожения си диван. Лъхна ме тежка миризма на спарени ботуши – бяха на краката му и все пак смърдяха – вечната казарма. Въздухът бе подгизнал от „Херцеговина Флор”. В дъното на стаята тракаше часовник – в дъното на цялата руска литература трака часовник. Вероятно това е бомбата на някой Разколников. Подозрам, че е атомна.

Сталин се събуди, сепна се. Натисна бутона, с който викаше охраната, но разбира се нищо не се случи. Неговото събуждане бе сън. Но аз, по-реален от самия Октомври, седях на стола до главата му и сподавях спазмите на отвращение, които изпаренията на този нечистоплътен старец раждаха в стомаха ми.

- Йосиф Висарионич! – бях там – силен, безплътен и все пак ясно осезаем, вездесъщ изследовател. – Кажете ми „защо?” И още „как е?”, как се чувствате? Ако знаете какво ще се случи само след няколко години и още повече – след петдесет! Аз знам. Учили сте в духовно училище – вярвате ли в Бог? Говорите ли често с Него? Защо е толкова мръсно във Вашата страна? Обичам Грузия – в мечтите ми Вие сте свещеник и ме черпите с хубаво вино, Георгий Данелия прави филм за Вас.

- Кой, кой? Аз и сега мога да ти предложа вино. Свещеник съм и твърде много филми са направени за мен. Питаш ме за властта и революцията и за Бог. Това ме дразни – само глупаците питат за тези неща. Идваш тук – неуязвим и неканен, и аз не знам как и откъде се взел. Внимавай обаче в дързостта. Бог наказва дръзките. Ето ти отговор на това, за което питаш.

Джугашвили спеше, сънуваше – мен, но в съня си, от слаб смъртник, който не вижда бъдещия крах на великата мечта, започна да израства в метален гигант – Сталин.

Смирен по монашески, но само пред Бог, той беше презрял хората и живота им, своя живот, реда, успеха, любовта… Презираше всичко и всички. Самата система, която твореше и на която уж служеше – съвършеният анархист, съвършеният бюрократ. Такъв можеше да властва. Хулиган и бандит, поет и послушник.

- Всичко е позволено – каза ми той. Всичко е игра. Питаш ме дали очаквам края – всичко е игра… „Ха-ха-ха” – така е писал в полетата на книгите си. Играеше професионално, спазвайки прецизно купищата досадни правила…

Беше прав – не трябваше да тревожа съня му. Събудих се потен: лампата светеше върху корицата на Ерофеев – „Добрият Сталин” и гумите на черните автомобили нашепваха страшните си тайни по мокрите улици на града.

Текстът се появи за първи път на 11.12.2006 и бе публикаван тук